chill out, supermarket slut (:

05:03.. Прекрасен час. Отдавна не съм седяла до толкова.. късно? рано? Предполагам, че зависи от гледната точка. Вятърът е почти топъл, няпомня на море, толкова е хубаво.. На моменти се хващам, че мисля за Царево. И за една вила, която никога не съм виждала. И за нелепите идеи на Хриси, може би.. все пак не толкова нелепи, хъх. Като че ли от време на време ми се иска да я послушам, да правя каквото ми каже, да си мълча. Но тогава просто няма да съм аз, нали?

05:06 Три минути по късно. Продължавам да лежа и да слушам нощта и лаптопа. Танцуването на пръстите ми по клавиатурата, биенето на сърцето ми. Костенурките мърдат в аквариума. Някакво заблудено куче навън лае по.. котка може би? някой ститник? бездомник? по луната? Както и да е, завиждам му. На кучето де. Завиждам му, незнайно защо.

05:09 Още три минути по късно. Ще ми омръзне след малко. Ще натисна прекрасното оранжево бутонче "Публикуване", ще затворя лаптопа и ще заспя.. Макар че е по добре да не заспивам, защото няма да мога да стана скоро. А имам толкова много неща да правя. 'трак - трак - трак' много е пристрастяващо. Пие ми се кафе, може би ще стана да си направя. А може би не. Още една минута. Няколко секунди. Стоп.

05:12 Още три минути.. И така до кога? До 9? До обяд? Цял ден? А може би вече спирам? И защо съм такава, аз не съм такава, пиша странно, държа се странно. Както и да е, няма значение, аз съм си. Косата ми е изсветляла. Любимият ми период от лятото.. Тоест от преди лятото, защото още не е лято. Точно започва да изсретлява, на места е светло руса, на места тъмно руса, най отдолу почти кестенява. Бронзова, златна, слънце, мед.. във всеки случай е красива, особено когато светлината играе по краищата й. Опс.

05:15 Познай какво? Три минути, да! Не искам да спирам, обичам да пиша, ей така за нищо, на шега, за себе си, за никой друг. Не съм достатъчно постоянна, за да имам дневник, но от време на време е приятно да пишеш безспир някъде. Безмислени неща. За нечия коса, очи, за небето, за кучето отвън. За тетрадката, която трябва да препиша, за сладоледа, който ядох преди 3 дни. За часовника, чието тиктакане мразя. За спагетите. Обичам спагети. Искам спагети. По късно. На обяд. Вечерта. Утре. Някога. Какво, по дяволите, се случва с мен, какво правя, защо пиша така?

05:18 Времето започва да минава по бързо? Още три минути.. Нека мине още една година, нека. После може да е и по бавно. Лун, обеща да ми сриташ задника, ако продължавам така. Ако годината мине в рамките на три минути, ще е различно нали? За това време нямам време да напиша едно изречение пък камо ли да се замислям кой ми липсва и защо? О, майната му, сритай ми задника, заслужавам си го. Не, не го заслужавам. Трябва ми! Трябва някой да ми срита задника, просто трябва. Амбър! Искам да видя Амбър. Искам да има малко магия и в този свят. Защо са фантазиите, ако ги има само в главите ни?

05:21 Имам чувството, че започвам да бъркам изчисленията. Три минути ли минаха или две? Фантазиите? Реалноста? Амбър, сенките. Искам малко измислена истина, моля. Малко еднорози и между моите сиви стени. Магии, мечове, принцове на бели коне. А, не, последното го задраскайте. Нали така, Лун, аз исках лошите момчета.. С какъв акъл? По скоро, къде ми е акъла, че ги искам? Те са проклети. Ходят сами, следват ги само..

05:24 Наистина бъркам изчисленията нали? Небето се прояснява? Няма ли да се завърти и да ме погълне, да ме заведе на място, където всичко да е различно? Дракони? Вещици? Магии. Лошият, който иска да седне на тронът... Нямам против да съм част от планът, в крайна сметка всички умират нали? Ръся глупости, усещам го. Сенки, лабиринт, еднорог? От коя приказка точно? Станаха толкова много.. И не, Лю, аз не искам животът ми да е приказка, нямам никакво желание. Просто завиждам дори и да на слугините в магичните кралства.

05:27 Не, май не бъркам. Защото те се докосват хиляди пъти повече до магията, от колкото се докосвам аз. Любов? Вземете си я. Аз искам дракони и пирати. И кралства, закащи да ги разруша. Войни, които да водя. Кораби, на които да плавам. Искам да съм пират, разбойник. Искам да избягам със цирк. Да отвлека принцеса, за да се възползвам от уязвимия крал и да бъда зла.

05:30 Половин час? Твърде кратко? Фантастите са мъчители. Не използват ножове и електрически столове, не ти режат крайниците. Но те подвеждат, зачетеш ли се веднъж.. погребан си. Няма място, на което не можеш да отидеш, нещо, което не можеш да видиш, човек, който не познаваш.. Но никое от тези неща.. Нищо не е истинско. Като басейн и море. Не.. няма пример, който да може да опише усещането. В един момент имаш всичко. А във следващия.. Вземете ми всичко, всичко. Аз искам драконите!

05:33 Луда съм, знам. Да можех да заспя и да сънувам, сънувам, сънувам.. Безброй светове, морета, езера, луни, слънца. Не само нашите, други, различни - невиждани до сега. Предпоследен абзац, много дълго стана. Две минути.. Трак - трак. Небето изсветля. Вятър. Няколко звезди останаха, луната все още се вижда. Минута. А споменах ли пиратите? Мога да чуя вълните и чайките, свестенето на вятъра, ромоленето на монетите..

05:36 .. писъкът на девойка в беда, но няма да я спася, не. храна за акулите, лесна плячка. Дракони. Не искам любов. Искам си мечтите, фантазиите, сънищата, книгите. Бавно озънавам, че мога без музика. Но ако някой ми вземе Светът.. Тогава вече ще полудея. Мислите, че се шегувам? Зареяният син поглед, отнесените движения.. изглеждам ли сякаш се шегувам? Сега имам всичко, не ми го взимайте. Изчакайте още малко, миг два.

05:39. Край. Добро утро, ден, аз отивам да спя.

so.. happy special day, i guess.

Ноуп. Да не си помислите, че случайно ги броя или нещо такова. Чак толкова жалка не съм. Не, просто си седях преди малко на земята в банята и търсех едно кремче, чудейки се може ли днешния ден да стане още по гаден. 5 часа френски, вуйчо ми, заминаващ на другия край на света, тъпите кучета пред блока, които ми изкарват ангелите при все че не се страхувам от кучета. И как изведнъж всички изчезнаха.. После се замислих каква дата е. И да, денят определено стана още по гаден.
И седя и слушам Joan Jett, мислейки си как можех да съм различна. Сънувах, че съм различна. Не обръщах внимание да хората, буквално. Имах си там някакви мои хора, моя компания, мои други. И изглеждаше доста здравословно. Всички си мълчаха, а аз никога не си мълчах. Знам, че го имам някъде дълбоко в себе си, но.. не знам дали искам да го вадя. Злобата си я имам, тя ми е една от защитните стени. Но останалото.. Не съм груба. Но мога да бъда. Мога да опитам да бъда. Ще опитам да бъда, само и само да махна всички тези около мен, всички тези, вбесяващи ме хора, които никога, ама дори веднъж не са се поинтересували какво, по дяволите, ми има на мен.
Но не говорех за това. Лесна съм. Не в онзи смисъл. Лесна съм, лесно може да ме накара човек да го харесам, лесно могат да докоснат чувствата ми. Лесно се натъжавам, лесно се разлигавям. Лесно се вбесявам. Уча лесно, стига да имам желание. А защо, damn it, не забравям лесно? Просто.. Един два месеца, може три. Но година? Година, за Бога? На кой му трябва година за нещо такова. И защо продължавам да пиша, да вярвам, да говоря? Защо? Не знам.
И.. Другото. Толкова, толкова ужасно много съжалявам. Толкова съжалявам, че не го искам. Съжалявам, че не мога да го поискам. Той е добър. И мил. И знам, че трябва, че би трябвало, че е единственото разумно нещо в момента. Но просто не мога. Не е правилно. И не го искам. И понякога ме вбесява. По дяволите, със сигурност е мечтата на някое момиче там някъде отвън. Но.. моята? Не, мерси. Прекалено лигаво. Прекалено.. Прекалено като за София. И нямам нищо против него, той е прекрасен приятел.
А той.. по дяволите да върви, защо просто не може да ми каже какво иска. защо просто не се обърне и не ми каже, така и така, това и това. мен или някоя друга. какво? Бих го набила. Въпроса е, че не мога.
Съжалявам, че съм такава >.<

All I want is someone I can't resist.

Имам нужда от някого. Някой, който ще ме кара да се смея от сърце, без да се притеснявам какво си мислят другите. Някой, който отново ще събуди в мен онова безгрижно момиче, което дори спеше усмихнато. Някой, обичащ музиката толкова колкото я обичам аз, не някой, който се интересува от това кога ще се напие, кога ще се напуши и от кой час точно ще избяга.
Някой, който се интересува от мен, някой, който ме пита дали може да ме прегърне, някой, който се кара на малките момчета, защото се заяждат с мен. Някой, който ме вдига и ме върти.. И се лигави с мен, смеем се заедно за блатото и се гоним. Някой, който да вади всичко хубаво в мен, всичко детско, всичко, което крещи 'ТОВА Е ЯНА'.
Жалкото е.. знам точно какво искам, но не знам как ще ми се отрази. Не знам как ще съм след още една година. Не знам дали ще искам всичко да е минало, да съм забравила. Най важното.. Не знам дали ще помня, дали ще ми пука, дали ще искам.
Искам да разбера. В момента наистина искам да разбера. И чакам, чакам.. Минаха две седмици, аз продължавам да чакам. Търпението е добродетел, но на мен взе да ми омръзва, наистина. Искам да разбера, каквото и да е, просто ще е по.. интересно. От година повтарям едно и също, едни и същи скучни думи, едни и същи изтъркани фрази. Вече съм досадна за самата себе си. Има го дори онзи поглед.
Вече дори не знам какво искам да слушам. Каква музика. Кои песни. Кои групи. С какви текстове. Сама не знам какви са ми настроенията. Когато съм щастлива слушам сърцераздирателни песни, а когато съм тъжна подскачам из стаята слушайки paradise city и пеейки с пълно гърло. Нещо не ми е в ред, въпроса е, че никой не се сеща как да го оправи. Не помага дъждът, не помага Борисовата градина, не помага сладоледът, дори музиката не помага. И взе да ми писва. Омръзна ми. Дотегна ми от всичко. Искам да отида някъде с много книги, музика и боя и да направя всичко отново.

so.. why worry?

Не всичко е музика и музика и музика.. Или поне така излиза. Миналата година по това време мислех, че всичко ще е перфектно. Цял живот. И сега, една година по късно, излиза, че помня повече лоши моменти от колкото добри. Всъщност добрите не са дори на половината.
И, да, хората винаги си тръгват. Може би, може би наистина понякога се всъщат. Не винаги, но понякога.. И все пак, това не променя факта, че са си тръгнали. Не премахва всичката болка, не изтрива сълзите, защото тях вече ги няма. И понякога.. Не сме много добри с тайминга. А той е най важното, в повечето случаи поне. Дори часовете са от значение, минутите даже. Отдалечаваме се едни от други, забравяме нещата, които ни свързват. Не полагаме дори дребни усилия, за да запазим връзките, отношенията. Гледаме само напред, но понякога трябва да погледнем и надолу, за да видим дребните камъчета, които ни спъват и които разраняват раните.
Всички казват как приятелството е най важното, как без него сме нищо. А всъщност никой не му обръща кой знае какво внимание. То е даденост. Нещо, което имаш в момента, но.. Иска се много малко, за да го загубиш, колкото и гадно и тъпо да е това. А ако не го отглеждаш.. В крайна сметка, някой беше казал, че приятелството е като цвете, което расте.. И някакси се оказва - уау, мен никога не ме е бивало с цветята.
И.. защо хората винаги дават надежди. Казват ти едно изречение, ЕДНА дума дори. И ти се надяваш, чакаш, трепериш. А те изчезват. Изчезват, а ти продължаваш да чакаш, в неведение дали дори има нещо, което чакаш, или всичко са просто празни думи, които си чувал хиляди, милиони пъти.
И понякога никой и нищо не помага. Не помага нито музиката, която винаги помага, не помага сладоледът, не помагат приятелите, които не знаят какво да правят, а само следят дали си добре, притеснявайки се.. Не помагат дори родителите, които в момента в който нещо се промени, е.. те вече са наясно, и полагат всички усилия да помогнат, дори това да значи да критикуват заедно с теб. Единственото нещо, което помага е леженето в леглото с часове, зяпането на тавата и мачкането на нещо, което в последствие се оказва домашното по математика, което си писал два часа. И ти нищо не можеш да направиш, защото просто така седят нещата.
И.. Защо да не може да се помогне на хората? Защо да трябва да гледам как някой се съсипва, как някой върви по същия път, по който съм вървяла и аз само че със скорост хиляди пъти по висока от моята. И ми се иска да отида дам, да ударя един шамар на всички и да им кажа, че нещата просто не стават по този начин. Не стават. Но как да го направя, като когато на мен ми удряха тези шамари аз се смеех, мислейки че просто искат да ми развалят щастието.
Сигурна съм, че някъде там.. Горе или долу, ако трябва дори до нас, има някой.. Някой, който умира от смях, докато ни гледа, смее се на глупостта ни и се чуди дали да прекъсне шоуто и да помогне или да продължава да си гледа кефа. И.. Познайте какво би избрал.


They can have the world
We'll create our own
I may not be brave or strong or smart
But somewhere in my secret heart

...

I was so afraid
Now I realize
Love is never wrong
And so it never dies

There's a perfect world
Shining in your eyes

You. Yes. You.

Така.. Преди месеци сънувах един сън, за който си спомних вчера. Спомних си и за отчаяното желание сънят ми да се сбъдне, макар че не споделих с никого. След като така и така си спомних.. защо пък не.
Знаех, че никога няма да събера смелост да го направя. Да се изправя и да призная, че съм сгрешила.. И да се извиня. Не казвам, че от това ме беше страх най много, не. Просто ме беше страх, че няма да ми се прости. Още ме е страх. И още знам, че няма да го направя. Не за това исках да говоря..
Та, тогава.. В началото на учебната година, когато Ина разбра, че все още съм толкова обсебена. Нощта след като се видяхме за първи път след ваканцията.. Сънувах как той ми се обажда и ми казва, че тя му е казала, че се самоунищожавам за всичко. И че просто е искала той да ми кажа, че не съм виновна. И че няма за какво да се обвинявам. И че.. Не, няма неща за това колко ме обича и колко съжалява за всичко, просто не е реалистично, дори аз, с моето въображение, го знам. Не е от нещата, които.. В които вярвам. Мина доста време, а пък и аз съм доста виновна.
Но от тогава толкова.. Исках наистина да стане така. Знам колко е наивно, знам колко е жалко. И знам колко страхлива съм. Но защо пък да не си помечтая. Пък и Хриси и Ина постоянно ме заплашваха, че ще му се обадят, ако аз не го направя. Така че те никак не помагаха надеждите ми да огаснат. Имах нужда да споделя някъде, където едва ли ще ми се изсмеят в лицето. Както и да е..
farewell (:

Staring into his eyes always made me feel extraordinary..

Oще е така.. Имам предвид, аз вече не го гледам, но.. Сънувам го. И когато се събудя ръцете ми треперят там където ме е докоснал в съня. И се чувствам повече от прекрасно. Но не може да продължава така. Не мога вечно да мечтая за нещо, което отдавна се отказа от мен и от всичките ми глупости. В един момент ще се предам. Ще затворя очи и ще се правя, че не го виждам във всеки ден. Ще послушам всички около мен, които си мислят, че знаят, че това ще е добре за мен. Ще си наложа да изчезне, няма да говоря за него, няма да трепвам всеки път, когато чуя името му, или когато видя портокал, или когато мина покрай пързалки. И след това, след дни, или месеци, или години, той най накрая ще изчезне, или ще се скрие някъде дълбоко в мен. И тогава може би ще съм свободна и ще престана да разочаровам хората, които мислят, че съм по силна от това. Най вече тези, които не казаха нищо, нито думичка, не се оплакаха, не ме упрекнаха, че преигравам, че не си заслужава, че няма смисъл, че е глупост..
Защото.. Аз не вярвам, че има нещо вечно, това ще изчезне. След време.. Но още ми се иска да знаех защо ме гледа и всеки път се усмихва, или защо държи да го поздравявам. Защото всички тези неща се забиват в мен и ме.. дупчат.
И дори не мога да задържа щастливо настроение за повече от ден. Защото после идват сънищата, а заедно с тях аз отивам на моето щастливо място. Работата е там, че когато се върна всичко изглежда сиво и гадно. И толкова.. пусто.
Damn it, липсва ми да бъда луда, защото в момента просто няма с кой да съм луда. Не, че нямам Ина, но е различно.. Тя никога няма да се лигави с мен щом става дума за блата и никога няма да тръгне да прескача огради, за да ми докаже, че не е блато. И няма да ме върти по улицата и да се хили, докато се опитвам да докажа, че мога да ходя в права линия, а всъщност се спъвам на всяка крачка. И няма как да седя с нея на пейката в двора, прегърнати и да седим без да говорим, защото просто така е по приятно. И Ина никога не би ми се смяла как ям сладолед, или как обяснявам някой филм.. И тя никога не би се отказала от игра само защото не иска да се отделя от мен, дори и за краткото време, докато се разбират кой ще е филма. И тя всъщност не е той.

pathetic.

От време на време има едни прекрасни дни, когато просто се усмихвам и сияя без да има определена причина. И хората ме гледат и сигурно се чудят "какво, по дяволите, не му е наред на момичето, че се хили като идиот?". И аз се чудя какво не ми е наред, защото няма никаква причина да съм щастлива. Просто.. Или снегът е много бял, или майка ми е оставила кафе, или случайно не съм паднала от леглото. Все някакви малки неща, които по принцип остават незабелязани.
Обаче все ще се намери някой, който да.. Развали деня. Да каже нещо тъпо, да спомене, че косата ми е леко по тъмна от обикновено. Все неща, които ме карат да се чувствам зле. Не че хората го знаят, не че съм права. Но ме потискат и всичко пропада. Слагам слушалките, сядам на прозореца и се правя, че не чувам, когато ме викат да отида при тях. И понякога съм абсолютен аутсайдер. И ми липсват двучасовите разговори и очакването, и треперенето, и замечтания поглед преди да звънне.
Хах, усещам на къде тръгна темата, но този път няма да говоря за това, няма, няма, няма :Р По силна съм от колкото си мислите и ще се сдържа (rofl)
По дяволите, изтръпна ми кракът.
Както и да е, Ина, обичам те ^^

песен: Taylor Swift - I'd lie

He looks around the room
And innocently overlooks the truth
Shouldn't a light go on
Doesn't he know
That I've had him memorized for so long