whatever gets you throu the night, sweetheart

Хаха, отивам да Каварна. Камен бряг - Джулай морнинг. После концертите, после Варна, после Ахтопол. Ciao. (:

A искаш ли на ужким да сме истински?

Лъжите всъщност лъжи ли са, ако просто се отнасят за някой друг? Или дори за теб, но в друго време, друго място, други хора? Лъжи ли са?
Защото от време на време имам нужда от фантазия.. От себе си, но просто във различна форма. Онази аз, която прави каквото си иска. Саркастичната. И мълчаливата. Чувствителната също. Онази, която пише. Онази, която пее дори когато всички слушат. Защото аз, такава каквато съм си, съм прекалено недостатъчна..
Та аз проверявам дали ютията е загряла като я пипна. Обичам мокри дрехи и да тичам под дъжда, ставайки вир вода. Обичам глупавите, безсмислени игри, които само ти губят времето. И обичам просто да лежа и да слушам музика, рисувайки с пръсти по тавана. И да, сутрин съм особено неадекватна, особено раздразнителна, особено.. саркастична. Но какво да направя?
Просто.. от време на време.. имам нужда.. да си представям, че съм нещо. Нещо по хубаво. Нещо, за което ще си заслужава някой да се бори. Нещо, което дори самата аз бих харесала.. Нещо, по малко от всички, които някога съм създавала. (:

Your world just broke to pieces after all..

Йей, броя дните вече. Тоест, аз ги броя от месеци, но вече ги броя всеки ден, а не само когато се сетя ;D
Абсолютно несъзнателно си съсипвам живота. Всеки ден. Жалко е, хора, жалко е.. С какво заслужих такъв характер и такъв инат? Всичко съсипва >.<
Damn it.. къде ми е писането? Защото преди можех. Може да не е било перфектно, велико. Но си беше моето писане. А сега не мога да напиша повече от две изречения. Плаче ми се. А не мога нищо да направя. Как да го върна? Как да си взема обратно драконите? Защото наистина имам нужда от тях в момента, наистина.
Просто трябва да набутам всичко останало вътре и да изкарам това навън. Просто трябва, искам, имам нужда от това. Преди.. преди седях по цели нощи, защото не можех да спра да пиша. Врънкала съм Чарли с часове да напише нещо, за да не пиша след собственото си мнение. Не можеха да ме накарат да спра, каквито и странни и необясними неща да пишеха. Искам го отново. Та това е единсвеното нещо, което мога, и което едновременно с това, харесвам. Просто не е честно да го няма, не е честно.
Помня.. имаше дни.. сънувах Джеф. Такъв какъвто го бях направила. Чернокосото момче със зелени очи, което се криеше в сънищата ми и ме караше да искам да спя. Онзи с острия език и дивите очи. Аз го създадох. И той почна да си играе с мен там, където само той можеше да ме стигне. Във въображението ми. И как да го спра? Как можех да го спра? Не исках. Може би можех, най вероятно можех.. Но.. Както и да е.
Ето.. пиша безсмислици. Как успявате да ги правите толкова.. умни. И прекрасни. Аз не мога да напиша две изречения!
Спирам.

so messed up.

Мислех си.. Ако някой ден ми стане нещо *чука на дърво* и не влизам в скайп с месеци.. Има толкова много хора, които просто ще решат, че или не искам да комуникирам с тях или някаква друга такава гадост. Толкова са малко тези, които ще се обадят и ще питат какво ми е. Толкова са малко тези, които ги интересува. Сънувах, че умирам. За пореден път. Но по дяволите, ако стане никой няма и да разбере. Имам предвид, никой от пишещите ми приятели. Никой. Пак се сдухах xD
Както и да е, това беше, нямам повече какво да кажа. Просто се замислих..

you're one in a million, we're two of a kind <3

patience.

Никога не съм разила така. Така истински. Извира от мен, от цялата ми същност, сякаш прозира през тялото ми. Не точно насочена омраза, по скоро.. несъгласие, раздразнителност към толкова много неща. И за първи път от много време си мисля разни неща и знам, че мога да ги кажа и да ги мисля. Мога да ги кажа и да не съжалявам. Мога да ги кажа и наистина да съм злобна, злобна както не съм била с никого, макар всички да казват, че съм.. Никога не съм го правила. Но.. чувството да знам, че мога да го направя, че може би, един ден скоро, ще го направя, просто защото вече ще ми е прекалено много, няма да мога повече да търпя, е странно. Не ми харесва. Прекалено различно е от мен, прекалено далечно. Прекално мрачно. Защото знам, че мога да се изправя и да кажа в очите на някого, че го мразя. Няма да трепна, няма да извърна поглед. Ще седя и ще гледам, докато не го изпепеля. И ако погледите наистина можеха да убиват със сигурност щеше да има жертви. Защото наистина ми е омръзнало. Омръзнало ми е да чакам с месеци за най дребните неща и на петнайстия път те пак да са забравени. Омръзнало ми е да ми се говори всяка сутрин за един и същи неща точно в момента, в който съм най неадекватна. Спрете да ме поучавате, damn it, оставете ме да греша, нямам нищо против за момента. Писна ми да ме лъжат, наистина. Не искам да знам вече нищо. Не ми пука. Няма значение. Не ме интересуват нито пиявици, нито тойтове, нито.. никой, всъщност. Точно в този прекрасен момент не ми пука за никого освен за самата мен. Хайде, чакам упреците. Какво ще ми кажете? Не съм егоистка. През живота си съм направила сигурно около 5 егоистични неща и най вероятно 2 от тях са да изям шоколада без да питам някой дали иска. За един момент имам право да мисля само за себе си, ще ме извинявате. За един момент ще се извинявате вие, а не аз, защото на мен ми свършиха извиненията. Но, ако нямате желание.. почакайте до утре, всичко ще си е както преди. Ще ви изслушам, ще кимам и ще подкрепям на правилните места, ще бъда добра и до теб, до вас, до който и да е. Утре, не сега. Сега.. за един кратък момент и аз ще помразя света, ще гледам злобно и ще бъда гадна и зла и студена. Омръзна ми да бъда дневник, след като сама нямам такъв. Омръзна ми от чужди спомени да не мога да запомня своите собствени. Омръзна ми да знам всичко за всички, а никой да не знае нищо за мен. И знам, че така ще си остане.. Защото за никого не съм нещо достатъчно голямо и значимо, че да си направи труда да попита : "какво по дяволите?!"
w h a t e v e r.
не вярвам в любовта, не вярвам, че в близките години някой ще ме накара да повярвам. мразя борисовата, мразя пейките, мразя сладоледа, мразя ходенето, пиенето, екскурзиите. мразя чернокоси момичета, мразя русокоси, мразя брюнетки, червенокосите също ги мразя.

There are memories all over the place..

11:33 Имам съвсем малко време, трябва да излизам. И пак слушам музика. Върна се. Обаче е толкова различно. Не ми е толкова необходима. Не е честно, аз имах нужда от нея, от думите, от мелодията, от гласовете.. И сега какво? Бях питала някого какво съм аз. И той беше казал: "ти си музика, най музикалното момиче, което познавам, дори и да не можеш да пееш. тя струи от теб, сякаш от краката ти излизат нотички, докато вървиш" харесваше ми да съм част от нещото на света, което обичам най много. явно вече не ми е толкова нужда, въпреки че я обичам. музика, музика, музика..
11:36 scoprions. първият ми рок. първата ми група. осветлението ми, кръщенето ми. още няколко седмици и ще е толкова истинско. мислех си, че искам да съм с някого там. а всъщност искам да съм сама, сама в тълпата. о, толкова ще е хубаво. ако землемория е нещо като библия за мен, то песните на скорпиънс са саундтрака към живота ми. с времето ще станат, все още не са всички. изпълват ме, карат ме да преливам, да се усмихвам, да плача, да искам, да мразя, да обичам, да пея, да нямам думим, с които да ги опиша. и са ми странни хората, които не слушат музика. какво правят? как живеят? как обичат?
11:39 и ме мислят за луда, защото съм меломанка. и защото предпочитам да чета, пред това да гледам телевизия. къде ми е вдъхновението? и защо е толкова топло? слънцето ми пречи, заслепява ме, следи ме, топли ме. искам луна и сняг, убийте ме. трябва да излизам след малко, училището зове.
11:42 колко имена имам всъщност? чушкопек? чарли? феро? лийн? чар? флу? яна? какво съм всъщност? нечия сестра, нечия приятелка, нечия опора, нечие вдъхновение, аз? защо не мога да решавам по бързо, защо не мога да правя нещата до край? и защо се смея, когато не искам? защо не мога да заплача, когато искам? защо пускам хората, защо им позволявам да си отидат.
11:45 къде по дяволите е амбър? искам да съм там, искам да съм карта, толкова по лесно би било. искам да имам правото да не правя какво другите искат само защото ги обичам и искам да са щастливи. безмислено. музика, музика, музика. all over me.
11:48 ръся глупости. постоянно и непрекъснато. утре брат ми има рожден ден. хубаво е. 8 дни. 8 дни.. wtf. мразя времето. мразя че минава, че е бързо, че е бавно, че боли, че разсмива. но е добре, че до има. както и да е, i'm off.

She's got eyes of the bluest skies
As if they thought of rain
I hate to look into those eyes
And see an ounce of pain
Her hair reminds me of a warm safe place
Where as a child I'd hide
And pray for the thunder and the rain
To quietly pass me by

chill out, supermarket slut (:

05:03.. Прекрасен час. Отдавна не съм седяла до толкова.. късно? рано? Предполагам, че зависи от гледната точка. Вятърът е почти топъл, няпомня на море, толкова е хубаво.. На моменти се хващам, че мисля за Царево. И за една вила, която никога не съм виждала. И за нелепите идеи на Хриси, може би.. все пак не толкова нелепи, хъх. Като че ли от време на време ми се иска да я послушам, да правя каквото ми каже, да си мълча. Но тогава просто няма да съм аз, нали?

05:06 Три минути по късно. Продължавам да лежа и да слушам нощта и лаптопа. Танцуването на пръстите ми по клавиатурата, биенето на сърцето ми. Костенурките мърдат в аквариума. Някакво заблудено куче навън лае по.. котка може би? някой ститник? бездомник? по луната? Както и да е, завиждам му. На кучето де. Завиждам му, незнайно защо.

05:09 Още три минути по късно. Ще ми омръзне след малко. Ще натисна прекрасното оранжево бутонче "Публикуване", ще затворя лаптопа и ще заспя.. Макар че е по добре да не заспивам, защото няма да мога да стана скоро. А имам толкова много неща да правя. 'трак - трак - трак' много е пристрастяващо. Пие ми се кафе, може би ще стана да си направя. А може би не. Още една минута. Няколко секунди. Стоп.

05:12 Още три минути.. И така до кога? До 9? До обяд? Цял ден? А може би вече спирам? И защо съм такава, аз не съм такава, пиша странно, държа се странно. Както и да е, няма значение, аз съм си. Косата ми е изсветляла. Любимият ми период от лятото.. Тоест от преди лятото, защото още не е лято. Точно започва да изсретлява, на места е светло руса, на места тъмно руса, най отдолу почти кестенява. Бронзова, златна, слънце, мед.. във всеки случай е красива, особено когато светлината играе по краищата й. Опс.

05:15 Познай какво? Три минути, да! Не искам да спирам, обичам да пиша, ей така за нищо, на шега, за себе си, за никой друг. Не съм достатъчно постоянна, за да имам дневник, но от време на време е приятно да пишеш безспир някъде. Безмислени неща. За нечия коса, очи, за небето, за кучето отвън. За тетрадката, която трябва да препиша, за сладоледа, който ядох преди 3 дни. За часовника, чието тиктакане мразя. За спагетите. Обичам спагети. Искам спагети. По късно. На обяд. Вечерта. Утре. Някога. Какво, по дяволите, се случва с мен, какво правя, защо пиша така?

05:18 Времето започва да минава по бързо? Още три минути.. Нека мине още една година, нека. После може да е и по бавно. Лун, обеща да ми сриташ задника, ако продължавам така. Ако годината мине в рамките на три минути, ще е различно нали? За това време нямам време да напиша едно изречение пък камо ли да се замислям кой ми липсва и защо? О, майната му, сритай ми задника, заслужавам си го. Не, не го заслужавам. Трябва ми! Трябва някой да ми срита задника, просто трябва. Амбър! Искам да видя Амбър. Искам да има малко магия и в този свят. Защо са фантазиите, ако ги има само в главите ни?

05:21 Имам чувството, че започвам да бъркам изчисленията. Три минути ли минаха или две? Фантазиите? Реалноста? Амбър, сенките. Искам малко измислена истина, моля. Малко еднорози и между моите сиви стени. Магии, мечове, принцове на бели коне. А, не, последното го задраскайте. Нали така, Лун, аз исках лошите момчета.. С какъв акъл? По скоро, къде ми е акъла, че ги искам? Те са проклети. Ходят сами, следват ги само..

05:24 Наистина бъркам изчисленията нали? Небето се прояснява? Няма ли да се завърти и да ме погълне, да ме заведе на място, където всичко да е различно? Дракони? Вещици? Магии. Лошият, който иска да седне на тронът... Нямам против да съм част от планът, в крайна сметка всички умират нали? Ръся глупости, усещам го. Сенки, лабиринт, еднорог? От коя приказка точно? Станаха толкова много.. И не, Лю, аз не искам животът ми да е приказка, нямам никакво желание. Просто завиждам дори и да на слугините в магичните кралства.

05:27 Не, май не бъркам. Защото те се докосват хиляди пъти повече до магията, от колкото се докосвам аз. Любов? Вземете си я. Аз искам дракони и пирати. И кралства, закащи да ги разруша. Войни, които да водя. Кораби, на които да плавам. Искам да съм пират, разбойник. Искам да избягам със цирк. Да отвлека принцеса, за да се възползвам от уязвимия крал и да бъда зла.

05:30 Половин час? Твърде кратко? Фантастите са мъчители. Не използват ножове и електрически столове, не ти режат крайниците. Но те подвеждат, зачетеш ли се веднъж.. погребан си. Няма място, на което не можеш да отидеш, нещо, което не можеш да видиш, човек, който не познаваш.. Но никое от тези неща.. Нищо не е истинско. Като басейн и море. Не.. няма пример, който да може да опише усещането. В един момент имаш всичко. А във следващия.. Вземете ми всичко, всичко. Аз искам драконите!

05:33 Луда съм, знам. Да можех да заспя и да сънувам, сънувам, сънувам.. Безброй светове, морета, езера, луни, слънца. Не само нашите, други, различни - невиждани до сега. Предпоследен абзац, много дълго стана. Две минути.. Трак - трак. Небето изсветля. Вятър. Няколко звезди останаха, луната все още се вижда. Минута. А споменах ли пиратите? Мога да чуя вълните и чайките, свестенето на вятъра, ромоленето на монетите..

05:36 .. писъкът на девойка в беда, но няма да я спася, не. храна за акулите, лесна плячка. Дракони. Не искам любов. Искам си мечтите, фантазиите, сънищата, книгите. Бавно озънавам, че мога без музика. Но ако някой ми вземе Светът.. Тогава вече ще полудея. Мислите, че се шегувам? Зареяният син поглед, отнесените движения.. изглеждам ли сякаш се шегувам? Сега имам всичко, не ми го взимайте. Изчакайте още малко, миг два.

05:39. Край. Добро утро, ден, аз отивам да спя.

so.. happy special day, i guess.

Ноуп. Да не си помислите, че случайно ги броя или нещо такова. Чак толкова жалка не съм. Не, просто си седях преди малко на земята в банята и търсех едно кремче, чудейки се може ли днешния ден да стане още по гаден. 5 часа френски, вуйчо ми, заминаващ на другия край на света, тъпите кучета пред блока, които ми изкарват ангелите при все че не се страхувам от кучета. И как изведнъж всички изчезнаха.. После се замислих каква дата е. И да, денят определено стана още по гаден.
И седя и слушам Joan Jett, мислейки си как можех да съм различна. Сънувах, че съм различна. Не обръщах внимание да хората, буквално. Имах си там някакви мои хора, моя компания, мои други. И изглеждаше доста здравословно. Всички си мълчаха, а аз никога не си мълчах. Знам, че го имам някъде дълбоко в себе си, но.. не знам дали искам да го вадя. Злобата си я имам, тя ми е една от защитните стени. Но останалото.. Не съм груба. Но мога да бъда. Мога да опитам да бъда. Ще опитам да бъда, само и само да махна всички тези около мен, всички тези, вбесяващи ме хора, които никога, ама дори веднъж не са се поинтересували какво, по дяволите, ми има на мен.
Но не говорех за това. Лесна съм. Не в онзи смисъл. Лесна съм, лесно може да ме накара човек да го харесам, лесно могат да докоснат чувствата ми. Лесно се натъжавам, лесно се разлигавям. Лесно се вбесявам. Уча лесно, стига да имам желание. А защо, damn it, не забравям лесно? Просто.. Един два месеца, може три. Но година? Година, за Бога? На кой му трябва година за нещо такова. И защо продължавам да пиша, да вярвам, да говоря? Защо? Не знам.
И.. Другото. Толкова, толкова ужасно много съжалявам. Толкова съжалявам, че не го искам. Съжалявам, че не мога да го поискам. Той е добър. И мил. И знам, че трябва, че би трябвало, че е единственото разумно нещо в момента. Но просто не мога. Не е правилно. И не го искам. И понякога ме вбесява. По дяволите, със сигурност е мечтата на някое момиче там някъде отвън. Но.. моята? Не, мерси. Прекалено лигаво. Прекалено.. Прекалено като за София. И нямам нищо против него, той е прекрасен приятел.
А той.. по дяволите да върви, защо просто не може да ми каже какво иска. защо просто не се обърне и не ми каже, така и така, това и това. мен или някоя друга. какво? Бих го набила. Въпроса е, че не мога.
Съжалявам, че съм такава >.<