Имам нужда от някого. Някой, който ще ме кара да се смея от сърце, без да се притеснявам какво си мислят другите. Някой, който отново ще събуди в мен онова безгрижно момиче, което дори спеше усмихнато. Някой, обичащ музиката толкова колкото я обичам аз, не някой, който се интересува от това кога ще се напие, кога ще се напуши и от кой час точно ще избяга.
Някой, който се интересува от мен, някой, който ме пита дали може да ме прегърне, някой, който се кара на малките момчета, защото се заяждат с мен. Някой, който ме вдига и ме върти.. И се лигави с мен, смеем се заедно за блатото и се гоним. Някой, който да вади всичко хубаво в мен, всичко детско, всичко, което крещи 'ТОВА Е ЯНА'.
Жалкото е.. знам точно какво искам, но не знам как ще ми се отрази. Не знам как ще съм след още една година. Не знам дали ще искам всичко да е минало, да съм забравила. Най важното.. Не знам дали ще помня, дали ще ми пука, дали ще искам.
Искам да разбера. В момента наистина искам да разбера. И чакам, чакам.. Минаха две седмици, аз продължавам да чакам. Търпението е добродетел, но на мен взе да ми омръзва, наистина. Искам да разбера, каквото и да е, просто ще е по.. интересно. От година повтарям едно и също, едни и същи скучни думи, едни и същи изтъркани фрази. Вече съм досадна за самата себе си. Има го дори онзи поглед.
Вече дори не знам какво искам да слушам. Каква музика. Кои песни. Кои групи. С какви текстове. Сама не знам какви са ми настроенията. Когато съм щастлива слушам сърцераздирателни песни, а когато съм тъжна подскачам из стаята слушайки paradise city и пеейки с пълно гърло. Нещо не ми е в ред, въпроса е, че никой не се сеща как да го оправи. Не помага дъждът, не помага Борисовата градина, не помага сладоледът, дори музиката не помага. И взе да ми писва. Омръзна ми. Дотегна ми от всичко. Искам да отида някъде с много книги, музика и боя и да направя всичко отново.
четвъртък, 30 април 2009 г.
so.. why worry?
Не всичко е музика и музика и музика.. Или поне така излиза. Миналата година по това време мислех, че всичко ще е перфектно. Цял живот. И сега, една година по късно, излиза, че помня повече лоши моменти от колкото добри. Всъщност добрите не са дори на половината.
И, да, хората винаги си тръгват. Може би, може би наистина понякога се всъщат. Не винаги, но понякога.. И все пак, това не променя факта, че са си тръгнали. Не премахва всичката болка, не изтрива сълзите, защото тях вече ги няма. И понякога.. Не сме много добри с тайминга. А той е най важното, в повечето случаи поне. Дори часовете са от значение, минутите даже. Отдалечаваме се едни от други, забравяме нещата, които ни свързват. Не полагаме дори дребни усилия, за да запазим връзките, отношенията. Гледаме само напред, но понякога трябва да погледнем и надолу, за да видим дребните камъчета, които ни спъват и които разраняват раните.
Всички казват как приятелството е най важното, как без него сме нищо. А всъщност никой не му обръща кой знае какво внимание. То е даденост. Нещо, което имаш в момента, но.. Иска се много малко, за да го загубиш, колкото и гадно и тъпо да е това. А ако не го отглеждаш.. В крайна сметка, някой беше казал, че приятелството е като цвете, което расте.. И някакси се оказва - уау, мен никога не ме е бивало с цветята.
И.. защо хората винаги дават надежди. Казват ти едно изречение, ЕДНА дума дори. И ти се надяваш, чакаш, трепериш. А те изчезват. Изчезват, а ти продължаваш да чакаш, в неведение дали дори има нещо, което чакаш, или всичко са просто празни думи, които си чувал хиляди, милиони пъти.
И понякога никой и нищо не помага. Не помага нито музиката, която винаги помага, не помага сладоледът, не помагат приятелите, които не знаят какво да правят, а само следят дали си добре, притеснявайки се.. Не помагат дори родителите, които в момента в който нещо се промени, е.. те вече са наясно, и полагат всички усилия да помогнат, дори това да значи да критикуват заедно с теб. Единственото нещо, което помага е леженето в леглото с часове, зяпането на тавата и мачкането на нещо, което в последствие се оказва домашното по математика, което си писал два часа. И ти нищо не можеш да направиш, защото просто така седят нещата.
И.. Защо да не може да се помогне на хората? Защо да трябва да гледам как някой се съсипва, как някой върви по същия път, по който съм вървяла и аз само че със скорост хиляди пъти по висока от моята. И ми се иска да отида дам, да ударя един шамар на всички и да им кажа, че нещата просто не стават по този начин. Не стават. Но как да го направя, като когато на мен ми удряха тези шамари аз се смеех, мислейки че просто искат да ми развалят щастието.
Сигурна съм, че някъде там.. Горе или долу, ако трябва дори до нас, има някой.. Някой, който умира от смях, докато ни гледа, смее се на глупостта ни и се чуди дали да прекъсне шоуто и да помогне или да продължава да си гледа кефа. И.. Познайте какво би избрал.
They can have the world
We'll create our own
I may not be brave or strong or smart
But somewhere in my secret heart
...
I was so afraid
Now I realize
Love is never wrong
And so it never dies
There's a perfect world
Shining in your eyes
И, да, хората винаги си тръгват. Може би, може би наистина понякога се всъщат. Не винаги, но понякога.. И все пак, това не променя факта, че са си тръгнали. Не премахва всичката болка, не изтрива сълзите, защото тях вече ги няма. И понякога.. Не сме много добри с тайминга. А той е най важното, в повечето случаи поне. Дори часовете са от значение, минутите даже. Отдалечаваме се едни от други, забравяме нещата, които ни свързват. Не полагаме дори дребни усилия, за да запазим връзките, отношенията. Гледаме само напред, но понякога трябва да погледнем и надолу, за да видим дребните камъчета, които ни спъват и които разраняват раните.
Всички казват как приятелството е най важното, как без него сме нищо. А всъщност никой не му обръща кой знае какво внимание. То е даденост. Нещо, което имаш в момента, но.. Иска се много малко, за да го загубиш, колкото и гадно и тъпо да е това. А ако не го отглеждаш.. В крайна сметка, някой беше казал, че приятелството е като цвете, което расте.. И някакси се оказва - уау, мен никога не ме е бивало с цветята.
И.. защо хората винаги дават надежди. Казват ти едно изречение, ЕДНА дума дори. И ти се надяваш, чакаш, трепериш. А те изчезват. Изчезват, а ти продължаваш да чакаш, в неведение дали дори има нещо, което чакаш, или всичко са просто празни думи, които си чувал хиляди, милиони пъти.
И понякога никой и нищо не помага. Не помага нито музиката, която винаги помага, не помага сладоледът, не помагат приятелите, които не знаят какво да правят, а само следят дали си добре, притеснявайки се.. Не помагат дори родителите, които в момента в който нещо се промени, е.. те вече са наясно, и полагат всички усилия да помогнат, дори това да значи да критикуват заедно с теб. Единственото нещо, което помага е леженето в леглото с часове, зяпането на тавата и мачкането на нещо, което в последствие се оказва домашното по математика, което си писал два часа. И ти нищо не можеш да направиш, защото просто така седят нещата.
И.. Защо да не може да се помогне на хората? Защо да трябва да гледам как някой се съсипва, как някой върви по същия път, по който съм вървяла и аз само че със скорост хиляди пъти по висока от моята. И ми се иска да отида дам, да ударя един шамар на всички и да им кажа, че нещата просто не стават по този начин. Не стават. Но как да го направя, като когато на мен ми удряха тези шамари аз се смеех, мислейки че просто искат да ми развалят щастието.
Сигурна съм, че някъде там.. Горе или долу, ако трябва дори до нас, има някой.. Някой, който умира от смях, докато ни гледа, смее се на глупостта ни и се чуди дали да прекъсне шоуто и да помогне или да продължава да си гледа кефа. И.. Познайте какво би избрал.
They can have the world
We'll create our own
I may not be brave or strong or smart
But somewhere in my secret heart
...
I was so afraid
Now I realize
Love is never wrong
And so it never dies
There's a perfect world
Shining in your eyes
Абонамент за:
Публикации (Atom)