сряда, 21 януари 2009 г.

You. Yes. You.

Така.. Преди месеци сънувах един сън, за който си спомних вчера. Спомних си и за отчаяното желание сънят ми да се сбъдне, макар че не споделих с никого. След като така и така си спомних.. защо пък не.
Знаех, че никога няма да събера смелост да го направя. Да се изправя и да призная, че съм сгрешила.. И да се извиня. Не казвам, че от това ме беше страх най много, не. Просто ме беше страх, че няма да ми се прости. Още ме е страх. И още знам, че няма да го направя. Не за това исках да говоря..
Та, тогава.. В началото на учебната година, когато Ина разбра, че все още съм толкова обсебена. Нощта след като се видяхме за първи път след ваканцията.. Сънувах как той ми се обажда и ми казва, че тя му е казала, че се самоунищожавам за всичко. И че просто е искала той да ми кажа, че не съм виновна. И че няма за какво да се обвинявам. И че.. Не, няма неща за това колко ме обича и колко съжалява за всичко, просто не е реалистично, дори аз, с моето въображение, го знам. Не е от нещата, които.. В които вярвам. Мина доста време, а пък и аз съм доста виновна.
Но от тогава толкова.. Исках наистина да стане така. Знам колко е наивно, знам колко е жалко. И знам колко страхлива съм. Но защо пък да не си помечтая. Пък и Хриси и Ина постоянно ме заплашваха, че ще му се обадят, ако аз не го направя. Така че те никак не помагаха надеждите ми да огаснат. Имах нужда да споделя някъде, където едва ли ще ми се изсмеят в лицето. Както и да е..
farewell (:

четвъртък, 15 януари 2009 г.

Staring into his eyes always made me feel extraordinary..

Oще е така.. Имам предвид, аз вече не го гледам, но.. Сънувам го. И когато се събудя ръцете ми треперят там където ме е докоснал в съня. И се чувствам повече от прекрасно. Но не може да продължава така. Не мога вечно да мечтая за нещо, което отдавна се отказа от мен и от всичките ми глупости. В един момент ще се предам. Ще затворя очи и ще се правя, че не го виждам във всеки ден. Ще послушам всички около мен, които си мислят, че знаят, че това ще е добре за мен. Ще си наложа да изчезне, няма да говоря за него, няма да трепвам всеки път, когато чуя името му, или когато видя портокал, или когато мина покрай пързалки. И след това, след дни, или месеци, или години, той най накрая ще изчезне, или ще се скрие някъде дълбоко в мен. И тогава може би ще съм свободна и ще престана да разочаровам хората, които мислят, че съм по силна от това. Най вече тези, които не казаха нищо, нито думичка, не се оплакаха, не ме упрекнаха, че преигравам, че не си заслужава, че няма смисъл, че е глупост..
Защото.. Аз не вярвам, че има нещо вечно, това ще изчезне. След време.. Но още ми се иска да знаех защо ме гледа и всеки път се усмихва, или защо държи да го поздравявам. Защото всички тези неща се забиват в мен и ме.. дупчат.
И дори не мога да задържа щастливо настроение за повече от ден. Защото после идват сънищата, а заедно с тях аз отивам на моето щастливо място. Работата е там, че когато се върна всичко изглежда сиво и гадно. И толкова.. пусто.
Damn it, липсва ми да бъда луда, защото в момента просто няма с кой да съм луда. Не, че нямам Ина, но е различно.. Тя никога няма да се лигави с мен щом става дума за блата и никога няма да тръгне да прескача огради, за да ми докаже, че не е блато. И няма да ме върти по улицата и да се хили, докато се опитвам да докажа, че мога да ходя в права линия, а всъщност се спъвам на всяка крачка. И няма как да седя с нея на пейката в двора, прегърнати и да седим без да говорим, защото просто така е по приятно. И Ина никога не би ми се смяла как ям сладолед, или как обяснявам някой филм.. И тя никога не би се отказала от игра само защото не иска да се отделя от мен, дори и за краткото време, докато се разбират кой ще е филма. И тя всъщност не е той.

сряда, 14 януари 2009 г.

pathetic.

От време на време има едни прекрасни дни, когато просто се усмихвам и сияя без да има определена причина. И хората ме гледат и сигурно се чудят "какво, по дяволите, не му е наред на момичето, че се хили като идиот?". И аз се чудя какво не ми е наред, защото няма никаква причина да съм щастлива. Просто.. Или снегът е много бял, или майка ми е оставила кафе, или случайно не съм паднала от леглото. Все някакви малки неща, които по принцип остават незабелязани.
Обаче все ще се намери някой, който да.. Развали деня. Да каже нещо тъпо, да спомене, че косата ми е леко по тъмна от обикновено. Все неща, които ме карат да се чувствам зле. Не че хората го знаят, не че съм права. Но ме потискат и всичко пропада. Слагам слушалките, сядам на прозореца и се правя, че не чувам, когато ме викат да отида при тях. И понякога съм абсолютен аутсайдер. И ми липсват двучасовите разговори и очакването, и треперенето, и замечтания поглед преди да звънне.
Хах, усещам на къде тръгна темата, но този път няма да говоря за това, няма, няма, няма :Р По силна съм от колкото си мислите и ще се сдържа (rofl)
По дяволите, изтръпна ми кракът.
Както и да е, Ина, обичам те ^^

песен: Taylor Swift - I'd lie

He looks around the room
And innocently overlooks the truth
Shouldn't a light go on
Doesn't he know
That I've had him memorized for so long