сряда, 15 юли 2009 г.

Не съм спала цяла нощ, а очите ми никога не са били толкова подпухнали. И никой не иска да ме усмихне, а наистина имам нужда. Събуждах се от време на време и усещах колко ми е мокра възглавницата, как цялата треперя и се ослушвах за някакъв звук от другата стая. И се чудех, ще се оплаша повече, ако чуя или ако не чуя. Още треперя всъщност. Някак си успях да го успокоя, но кой успокои мен? Кой ще ме държи, ако нещо стане? Защото наистина не искам нищо да става. Та.. Колко съм привързана, по дяволите, не е здравословно.
Отидоха да го прегледат. Нямало да издържи упокойката. Не може да не издържи упойката. Не може. Не. Не. Не!
Ето, пак почна да ми пари. Отдавна не съм се чувствала така, страшничко си е. Спомените ми са неприятни. Гадни. Заключила съм ги в една част от съзнанието си, която просто не посещавам. Никога. Поне не по собствено желание. В такива моменти обикновено чета Кинг. От неговото по лошо не може да стане. Но само като видя Гробище за домашни любимци и усещам, че всеки момент ще се срина..

четвъртък, 9 юли 2009 г.

I was in the middle before I knew that I had begun.

Не съм влюбена. Не съм и в някакво особено настроение, писателско.. Просто си четях Pride and Prejudice (права си, Лю, че е леко суха, но нямаш идея колко много намирам в нея).. И то просто дойде. Онова мое странно вдъхновение, с което не мога да напиша нищо, а искам толкова много.
Страх ме е, че ще събудя мама, толкова силно се чува клавиатурата, но ако затворя вратата, шансът да я събудя е по голям, доста скърца. Та, лежа си аз и вътрешно умирам, заради топлината, която излъчва лаптопа. И си чета Pride and Prejudice, чудейки се дали да не го гледам. Обикновено чакам няколко седмици между две гледания, последното беше преди около месец, но някак си си мисля, че не съм го забравила достатъчно, че пак да си го припомням. Слънцето не трябва ли да изгрее скоро всъщност?
Ммм, замислих се за Амбър. Мога да си го представя. Кулите докосват небето, виждам планините, улиците.. Гората на Еднорога. През цялото време докато ги четях единственото, което ми правеше проблем беше Коруин. Не мога да си го представя и това е. Вярно, гледах някакви фен артове за презентацията, обаче.. много зъл изглежда. Те всички са зли де, но неговото.. Не е чак толккова натурално. Освен това, вярно, Ерик е хубав, но наистина ли е по хубав от Коруин, супер странно е. Но пък Дийрдри е секси, почти плаках като умря. Почти ми стана жал за Коруин, когато Рандъм стана цар. Вярно, заслужаваше го. Обаче.. Пак, не изглеждаше нормално. Не съм си и мислела, че ще е Коруин. Нах..
bye bye.


Hearts are to be earned..



Прави се, не мога да спра да пиша тук, ако спра ще се побъркам.
Продължавам да сънувам странни сънища, но веече не са толкова хубави. Сега са просто странни, вече не летя, а само гледам как другите летят около мен. А тъй като няма никога да успея да полетя в най буквалния смисъл, се радвах на сънищата си, бяха толкова истински. Да, Лю, мога да създавам светове, но не мога да живея в тях сама, трябват ми други хора. А напоследък дори не живея в моите собствени светове, живея в тези, големите, които всички познават, много нетипично за мен. Живея в Амбър. Живея в Ембра, под водата, скитам се из лабиринта. Вървя по Черния път към Царството на Хаоса и напредвам завидно бързо, завидно бързо.. Но няма никой с мен. Виждам отделни хора, от време на време. Виждам рицари, такива като Коруин. Над мен летят дракони, а когато минавам покрай моретата виждам пиратски кораби.. Но нещо липсва. Няма го желанието. Преди тръпнех, четях на един дъх, за минути изминавах стотици километри и с часове сетях на едно и също място. A сега..
Ето.. Или пиша за себе си, или пиша за книгите си.. Отивам да бая пред мивката, за да потече вода!

сряда, 8 юли 2009 г.

piss off.



Know what? I don't care, you don't care, soo.. everything's alright! I don't give a shit. Leave me, mmkay.

понеделник, 6 юли 2009 г.

wish you were here.



Естествено, дъждът отново ме нападна и, о!, има ли изненадани? Никой? Нито един човечец? Well, well, too bad. Явно просто не ми е в описанието способността да съм щастлива. Какво да завиждам на някой, то аз си причинявам всичко сама. Стига бе, който и да си, моля те, умолявам те, просто направи така че веднъж, поне веднъж, да няма пострадали от действията ми. Не може ли всички да са щастливи? Ако не щастливи, то не може ли поне всичко да си е добре, както обикновено. Без да разочаровам никого? Не? Никакъв шанс? Сигурно ли е..
А сега по лошото.. Вдъхновението ми се завръща, но достатъчно колкото за две три изречения и после пак изчезва. Седя на един пост за едно рп вече пети ден, направо е жалко. Преди ги пишех за половин час, главата ми беше претъпкана с идеи, нямах търпение да седна и да напиша нещо.. Макар че.. Може би така ми действаха тези около мен. Чарли определено е много заразителна с ентусиазма си и с идеите си. Хайде, хора, трябва ми време, вдъхновение ии малко допълнителна сериозност! Моля?!
И освен това трябва да ми се забрани достъп до този блог.

неделя, 5 юли 2009 г.

Game on, bitch.



Наистина, стига. Това е момента, в който трябва да направя логичния, правилен избор, да оставя миналото зад гърба си и да взема хубавата, свежа глътка въздух, която обещава нещо ново и добро.. Но, ха, дали някой ще се изненада, ако кажа, че всеки път, когато си помисля за оставяне на миналото зад гърба си, една буца ми засяда на гърлото и очите ми се пълнят със сълзи. И, наистина, късно през нощта ми се вижда много хубаво да тръгна по нови улици, с нов човек, но когато се събудя сутрин и огледам стаята и прозореца, все неща, които значат всичко и нищо, просто моя живот, всичко си идва на мястото и просто чувствам, че не е правилно..
И се сещам за старите улици, за пушките около блатото, които вече ги няма. А когато видях, че ги няма ми стана толкова кофти, почти ми се доплака. Помня, сякаш всичко се разиграва пред мен, как вървим покрай пушките и се смеем. И спорехме дали са пушки или просто някакви метални пръчки.. И ето, пак сълзи.
Шести юли.. Година, един месец и ден и нещо. Вече не го искам, знам, че не си заслужава.. Просто, обръщайки се назад, знам, че това бяха най хубавите 30 дни в живота ми до сега. Като изключим Scorpions, Лю, разбира се.
Просто.. Лун, имам нужда от трезвата ти преценка, от няколко шамара.. Гоня хората от себе си.. А ако не успея да ги изгоня ги наранявам, защото ми е досадно да са наоколо.
Тъпо, тъпо Янч.

събота, 4 юли 2009 г.

cause you know sometimes words have two meanings..



Когато вали дълго, дълго време и вече си мислиш, че има само дъжд, вода, вятър и облаци. И изведнъж намериш едно от онези сухи петна по средата на някоя улица или точно над теб. Защото всъщност, колкото и много да са облаците, те никога не са достатъчно много, че да покрият цялото небе. И колкото и много да е дъждът, той никога не е прекалено много. Намерих своето сухо петно.. След месеци на наводнения, след няколко почти успешни опита да се удавя, намерих петното си. Сухо е. И няма порой. Но.. Аз все пак виждам как дъждът вали извън моето сухо петно. Как облаците се скупчват навсякъде около мен, над всичко останало. И знам колко точно в страни трябва да мръдна, за да стана вир вода. Знам, че ако вятърът се усили още малко, облаците най вероятно ще застанат и над мен. Но за сега петното е сухо, и слънцето грее само над мен.. И все пак се чудя, заслужава ли си аз да съм единствената суха? Заслужава ли всичко около мен да подгизва, докато аз седя и чакам бурята около мен да престане. Защото просто не съм такава.. Вярно, сухото петно е доста добът вариянт за сега, просто.. толкова съм мокра, че повече няма на къде. Не мога да поема повече дъжд и бури над себе си. Но и не мога да гледам как бурите, които не могат да застигнат мен застигат тези около мен. Милите и уравновесени хора, които обичам. И накрая ще изляза в най големия дъжд, сигурна съм. Винаги така правя.. Но за момента си харесвам сухото петно (: