сряда, 15 юли 2009 г.

Не съм спала цяла нощ, а очите ми никога не са били толкова подпухнали. И никой не иска да ме усмихне, а наистина имам нужда. Събуждах се от време на време и усещах колко ми е мокра възглавницата, как цялата треперя и се ослушвах за някакъв звук от другата стая. И се чудех, ще се оплаша повече, ако чуя или ако не чуя. Още треперя всъщност. Някак си успях да го успокоя, но кой успокои мен? Кой ще ме държи, ако нещо стане? Защото наистина не искам нищо да става. Та.. Колко съм привързана, по дяволите, не е здравословно.
Отидоха да го прегледат. Нямало да издържи упокойката. Не може да не издържи упойката. Не може. Не. Не. Не!
Ето, пак почна да ми пари. Отдавна не съм се чувствала така, страшничко си е. Спомените ми са неприятни. Гадни. Заключила съм ги в една част от съзнанието си, която просто не посещавам. Никога. Поне не по собствено желание. В такива моменти обикновено чета Кинг. От неговото по лошо не може да стане. Но само като видя Гробище за домашни любимци и усещам, че всеки момент ще се срина..

2 коментара: